Сладководните голи охлюви

Ивайло Дедов

Известно е, че има сухоземни черупчести и голи охлюви. Известно е, че има морски черупчести и голи охлюви. Известно е, че има и сладководни черупчести охлюви. А сладководни голи?

Всъщност в света съществуват едва няколко вида сладководни голи охлюви от семейство Acochlidiidae (род Acochlidium с 3 вида, род Palliohedyle с 2 вида и род Strubellia с един вид или общо 6 вида, от които един – Palliohedyle weberi живее в бракични1 води. Мястота в зоологичната систематика на това интересно семейство не е напълно изяснена, но се предполага, че то стои по-близко до морските голи охлюви, околкото до сухоземните им родственици. Някои съвременни проучвания, обаче, сродяват Acochlidiidae с част от сухоземните охлюви, като ги обединяват във все още нерангираната група Eupulmonata.

Image

Acochlidium fijiiensis
Фото: Интернет

Един от по-проучените видове от тези интересни създания се нарича Acochlidium fijiiensis и живее единствено в две реки на островите Фиджи (река Насекава на остров Вануа Леву и река Лами на остров Вити Леву). Животното е дълго около 15-19 мм и е изцяло без черупка, но изглежда така, сякаш има рудиментарна такава в тялото, както е при някои други видове опистобранхии. Този ефект се дължи на висцерална подутина, която наподобява “обрасната” с тъкан черупка. 

Acochlidium fijiiensis живее под камъни и скали в недълбоки потоци (6 – 14 см), които са далеч от какъвто и да е досег със солената вода. Размножаването му става през юли, когато висцералната гърбица се разширява, за да приюти яйцата.

Литература

Haynes, A. & Kenchington, W. (1991) Acochlidium fijiiensis sp. nov. (Gastropoda: Opisthobranchia: Acochlidiacea) from Fiji. The Veliger, 34 (2): 166-171.

1полусолени

Advertisements

Живот надолу с главата

Ивайло Дедов

Има различни и често твърде екстравагантни начини да изживееш живота си – например висейки надолу с главата. Прилепи? – съвсем не! Докато прилепите използват тази странна позиция само за почивка, то животните, за които ще стане дума, прекарват така почти целия си живот.
Janthinidae (популярно име: теменужени или салови охлюви) е малобройно семейство морски коремоноги (род Janthina – 5 вида, Recluzia – 4 вида), с дясно-завита черупка, без типичното, за повечето морски видове, капаче на отвора на черупката (оперкулум). Тези гастроподи обитават топлите соленоводни басейни на тропика и субтропика и спадат към необичайната за охлюви група на пелагичните организми1. От всички познати над 100 000 вида охлюви едва около 140 са пелагични и холопланктонни2, като адаптацията при тях е вървяла най-общо в посока намаляне на теглото (редукция на черупката и намаляване на размера на животното) и модификация на крака в разнообразни плавателни приспособления.

Janthina с фамозния си сал Снимка: интернет

Janthina с фамозния си сал.
Снимка: интернет

род Recluzia

род Recluzia
Снимка: интернет

Несъмнено най-оргиналното решение за този “скитнически” начин на живот е намерено при Janthinidae, което е и единственото охлювно семейство, представител на организмите, обитаващи водния слой в непосредствена близост до границата вода-въздух (плеустон). В ларвален стадии новоизлюпените охлювчета са активни плувци, но достигайки възраст, годна за размножаване, животните се отправят към водната повърхност и с помощта на видоизменения си крак изграждат своеобразен сал от слепени мехури от гъста слуз, пълни с въздух и заздравени отвън с чист хитин. Завършвайки тази изморителна работа, Janthinidae се прикрепят под платформата, висейки надолу с главата и се оставят на произвола на теченията. Възрастните животни на практика не могат да плуват самостоятелно, а насилствено отделени своя сал са обречени на смърт.

Janthina със своята жертва от род PhysaliaСнимка: Bill Rudman

Janthina с жертвата си от род Physalia
Снимка: Bill Rudman

Саловите охлюви се хранят със свободно-живеещи мешести, най-вече от род Vellela, но нерядко и с отровните Португалски галери.
Когато си животно, голямо едва около 3 сантиметра и “скиташ” без посока из световните океани, вероятността да срещнеш себеподобно същество и да оставиш поколение е твърде минимална. Именно за това при семейство Janthinidae са взети всички необходими мерки, така че потомството да е подсигурено. В контраст с повечето бентосни мезо-гастроподи, които са разделнополови и се размножават чрез същинска копулация с помоща на добре развити полови органи, то при Janthinidae животните са афалични протандрични хермафродитни. Казано по-просто това са организми, при който няма същинска копулация, спермата се предава от мъжкия на женския добре пакитирана, а индивидите сменят пола си в зависимост от нуждата. Освен всичко, при крайна необходимост, представителите на семейството могат и да се самооплождат, като дават жизненоспособно покоение. Развитието на оплодените яйца по-често се извършва в капсули, прикрепени към долната страна на сала на женската (Janthina exigua, J. pallida), като от тях се излюпват свободно-плуващите ларви, докато при други видове (J. janthina) развитието на яйцата във велигерова ларва става в женските полови пътища, откъдето малките излизат директно във външната среда.

1. Планктонен организъм – организъм, живеещ в открито море

2. Холопланктонен организъм – организъм, обитаващ планктона по време на целия си жизнен цикъл

Текстът е публикуван в брой 1 (2014) на списание „Природа“

 

Бавен живот на бързи обороти

Ivaylo Dedov

Ако си охлюв не се предполага, че ще е необходимо да правиш нещо бързо, още по-малко –  много бързо. Ако си охлюв не се предполага и да живееш в пустинята – водата тук е толкова малко, че и далеч по-слабо зависими от влагата организми предпочитат да избягват тази негостоприемна среда. Ако си охлюв е така – но не и ако си охлювът Sphincterochila zonata. Това удивително по своя вид и биология създание обитава пустинята Негев в Израел, наред с такива известни пустинни обитатели като камилите, змиите, гущерите и т.н.

Пустинята Негев, Израел.Снимки: интернет

Пустинята Негев, Израел.
Снимка: интернет

Много са приспособленията на този сухоземен охлюв за екстремния живот, който води. Още от пръв поглед се вижда, че става дума за необичайно създание, в което всеки детайл е премислен, така че да е от полза при оцеляването.

Средно голямата черупка (диаметър около 21 мм) e порцеланово-бяла – най-добрият цвят за защита от палещите лъчи на слънцето. Нейната дебелина също е необичайна – цял един милиметър – перфектна защита на тялото срещу изпарение. С цел съхранение на водата е и странният на вид  отвор на черупката – изглежда сякаш някаква тайнствена сила е разтопила карбоната на перистома до течно състояние и той на вълни, на вълни е опитал да зазида животното в неговия дом. В резултат е останала тясна цепка, през която, иначе немалкото животно, трябва да се промушва, за да излезе “навън”. Всъщност така е намалена най-рисковата площ за изпарение на ценната вода – площта на апертурата.

Sphincterochila zonata черупка за живот в екстремни условия.

Sphincterochila zonata – черупка за живот в екстремни условия.
Снимки: интернет

Структурните приспособления са видни и в анатомията. Имах шанса да разгледам веднъж това необичайно създание и видях анатомия, която никога преди не бях срещал, дори и при най-сухоустойчивите балкански видове. Всяка една структура, всяка една вътрешна телесна повърхност бе многократно нагъната и надиплена, като се създаваше впечатление за събрана накуп силно драпирана завеса. Всъщност цялото това “разточителство” на тъкан има една едничка цел – задържане на колкото е възможно повече вода (водата е цели 87%).

Но колкото и вода да имаш, ако си животно, на което целият живот е свързан с огромен разход на течности и се опитваш да живееш при широки температурни амплитуди (от минусови градуси до над 40ºC) – то само водата няма да е достатъчна. Трябва да имаш стратегия за оцеляване и Sphincterochila zonata я има! В летните горещини охлювите избират сенчести места между оскъдната храстовидна растителност на пустинята, където се заравят и естивират (забавят жизнените си процеси), като покриват отвора на черупката с много дебела епифрагма (около 0.4мм). Със силно понижени жизнени функции те преживяват целия неблагоприятен период, дочаквайки зимните дъждове – единствените в тази пустиня, когато влажността скача от 3% на 25%. Ако се случи, обаче, в този период температурите да са ниски (4ºC и по-ниски), животните остават малко- или неактивни. И така, за да започнат да живеят пълноценно на охлювите е нужна комбинацията от висока влажност и сравнително висока температура – ситуация, която в пустинятя Негев не се среща често. Оказва се, че в рамките на 20, а понякога и 10 дена годишно Sphincterochila zonata трябва да завърши всичко в своя живот: разпространение, хранене, нарастване, копулация и яйцеснасяне. След тази надпревара с времето за охлюва остава една последна задача – да се погрижи потомството му да оцелее през следващите месеци с неблагоприятен климат. Избирайки сравнително сенчесто място, родителят изкопава тунел, който завършва с разширена капсула. Яйцата се отлагат в своеобразна торбичка от слуз, окачена за тавана на капсулата и висяща свободно в пространството, така че никъде да не допира до почвата. На излизане от този “инкубатор” охлювът затваря входния канал със смес от слуз, малки камъчета и почва. След тази процедура са взети всички предпазни мерки, така че при изсъхване на почвата, капсулата да е защитена и около яйцата да остане минимално-необходимата жизнена влажност. И така потомство е осигурено за още един странен вид охлюв, което отново ни показва, че мекотелите са една от най-необичайните и удивителни групи организми.

Използвани източници:
Heller, J. (2009) Land snails of the land of Israel. Natural history and a field guide. Pensoft Sofia-Moscow, 360 p.

Текстът е публикуван в брой 2 (2014) на списание „Природа“ под заглавие „Бързай бавно“

Охлюв в мравуняка

Ivaylo Dedov

Досещате ли се, кои са тези бавни лигави същества, които носят своята “къщичка” на гърба си и се активизират след дъжд? Да, това са сухоземните охлюви. Изброените по-горе характеристики не са просто случайно събрани белези в едно животно, а логически свързана биологична система, която е витална, конкурентно способна и, в крайна сметка, съвършенна. “Къщичката” всъщност е “броня” от калциев карбонат, призвана да обезсърчи евентуалните нападатели и да защити иначе бавните охлюви, чийто единствен шанс при атака от неприятел е бързото им прибиране в черупките. Лигавостта на тези животни е резултат от обилното секретиране на слуз от специални жлези. Слузта пък е мултифункционална биологична субстанция, богата на белтъци, въглехидрати и притежаваща мощни бактерицидни и регенеративни свойства. Тя улеснява придвижването и размножаването на охлювите, подпомага копулацията, отблъсква нападателите и предпазва от бактериални инфекции и наранявания, като стимулира бързата регенерация. Дали всичко това е достатъчно за охлювите, за да са конкурентни на останалите “бързаци” в животинския свят? Отговорът е навсякъде около нас – коремоногите са най-големият клас сред мекотелите (над 90 000 вида) и една от най-обособените, високоспециализирани и многочислени групи в животинското царство въобще. Охлювите са единствените мекотели, които, освен в сладководна и соленоводна среда, обитават и сушата. Те се срещат във всички климатични зони – от полюсите до, включително, пустините – въпреки силната им зависимост от водата.

Наред с многото фактори, които ограничават и моделират разпространението на гастроподите (температура, влажност, карбонатност, релеф, растителност и т.н.) има и още един фактор, който оказва огромно влияние върху тях – това е киселинността на средата или pH. Киселата среда затруднява калциевата обмяна, атакува и декалцира черупките, дразни животните и предизвиква частична денатурация на белтъците в охлювната слуз. По-малко видове се срещат в местообитанията, в които почвата (или съответно водата) е с по-кисело pH. Това е причината иглолистните гори да са бедни откъм видове и там да преобладават голите охлюви.

Така погледнато живота на един охлюв би бил направо немислим в и около мравуняците, където средата е наситена с мравчена киселина, а агресивните мравки биха убили за минути всеки натрапник. И все пак има един вид охлюв, който “има честта” да се нарече единствения известен мирмекофилен представител на тип Mollusca. Той е описан през 2002 година от двама учени – Janssen и Witte, които му дават името Allopeas myrmecophilos. Този охлюв живее в Малайзия и обитава мравуняците на един единствен вид мравка – войнстващите Leptogenys distinguenda.

Allopeas myrmekophilos Janssen & Witte, 2002

Редица експерименти доказват тясна взаимовръзка между тези два така далекородствени организма. От една страна за охлюва не е уснатовено друго местообинатие извън мравуняците на споменатия вид мравка. За разлика от много други представители на семейство Subulinidae, които се хранят със свежа растителност и/или гнили растения, Allopeas myrmecophilos е по-скоро месояден, като използва за храна остатъците от насекомите – жертви на колонията мравки (хлебарки, скакалци, пръчици и т.н.), като по този начин напълно се вписва в спектъра на хранителните навици на своя хазяин. Leptogenys distinguenda е войнстващ вид мравка, чиято жизнена стратегия включва чести миграции и мащабни нападения. Тези ципокрили без колебание убиват всеки по-едър предскавител на коремоногите, попаднал в мравуняка им, докато на по-дребните охлюви – не обръщат внимание. Към Allopeas myrmecophilos, обаче, отношението е по-различно.

Allopeas myrmekophilos – emigration

Мравките разпознават “своя си охлюв” дори измежду подобните нему по форма и размер, а при честите си странствания – желаният съсед бива буквално носен на гръб от войниците в колонията. Причината за това поведение е известна – мравките консумират с охота отделяната от мирмекофилния охлюв слуз, която силно ги привлича. Очевидно слузта на Allopeas myrmecophilos се отличава биохимично от слузта на всички останали видове охлюви – разлика, която за сега е неизследвана и неизвестна. Незвестен е и механизмът, който спомагат на охлюва да оцелее и да бъде активен в една толкова неблагоприятна и силно кисела среда, като мравуняка. Напълно възможно е механизмите за справяне с този проблем отново да са свързани с уникалния състав на слузта на Allopeas myrmecophilos.

снимки: Д-р Janssen, интернет
Текстът е публикуван в брой 1 (2015) на списание „Природа“.

Мила моя, мили мой

Ivaylo Dedov

Охлювите са хермафродити – да, ама не всички! Както при повечето животни охлювите се размножават чрез вътрешно оплождане (копулация) – да, ама не точно! Като примитивни животни охлювите не полагат грижи за поколението – да, ама има и изключения! Хайде заедно да се запознаем с някои от странните „любовни“ навици на тези мекотели и да повдигнем завесата на „съкровените им тайни“!
Голяма част от охлювите наистина са хермафродити – белодробните охлюви (както сухоземните Stylommatophora, така и голяма част от сладководните Basommatophora), морските заднохрили охлюви (Opisthobranchia, повечето от тях голи и малко на брой черупчести) и, като изключение, някои преднохрили (Prosobranchia) – сладководни (напр. род Valvata) и морски (род Janthina). Хермафродитизмът при охлювите се счита за „прогресивен признак“, а хермафродитите за „висши“ охлюви. Доказателствата за това може да потърсим в усложнените поведенчески навици, свързани с размножаването. Така например при сухоземните голи охлюви (родовете Deroceras, Limax) се наблюдава сложен „танц“, предхождащ копулацията, като се предполага, че той може да има и видова специфика. Голите охлюви обикалят един около друг, докосват пипалата си, разминават се, и така, докато не застанат по начина, подходящ за копулация.

Охлюви от род Deroceras в копулация

Подобни „ритуали“ са наблюдавани и при някои черупчести охлюви (напр. Cornu, Helix). При тези видове женската полова система притежава интересно образувание – „торба с любовна стрела“. Тези варовикови стрелички се изстрелват в процеса на „ухажване“, като най-вероятно служат за стимулиране на партньорите към копулация. И тук идва изненадата – при двуполовите охлюви напрактика няма истинска копулация. В момента на акта женската част от хермафродитната полова система е неактивна. Така наречената „копулация“ всъщност представлява оплитане на пенисите (напр. род Limax) и размяна на сперматозоиди, които се отлагат в семеприемника до съзряването на женските полови клетки, когато се извършва и същинското оплождане. Така се избягва самооплождането, а родът е продължен.

Повечето морски, немалка част от сладководните и някои сухоземни охлюви, обаче, са разделнополови, като „момченцата“ и „момиченцата“ могат да се различават и външно. Половият деморфизъм бива „истински“, както е при черноморските „шапчици“ (Patella), където мъжките са с по-висококуполовидна черупка, а женските – по-сплеснати. Също така при беломорския вид Littorina rudis женската има по-голям и закръглен отвор на черупката, докато при мъжкия, отворът е по-малък и ъгловат.

„Бойният ръб“ на Lobatus gigas

При карибския гигант Lobatus gigas може да се види друга интересна форма на псевдо-диморфизъм. При тези охлюви мъжките водят брачни борби, като си нанасят отривисти удари с ръба на черупката. При схватките, особено когато самците се срещнат ръб в ръб, черупките се нараняват, а като следствие растежът им се забавя, за сметка на засилено отлагане на калций по устния ръб (по същество форма на поправка на пораженията и заздравяване на въоръжението). Така женските се развиват по-едри и по-елегантни, съответно по-високо ценени от конхиолозите. По-внимателен към своята черупка, но също така войнствен, е охлювът Strombus pugilis. Този вид е наречен “фехтовач” поради факта, че мъжките водят брачни борби посредством саблевидното капаче на отвора на черупката (оперкулум).

Разбира се, когато говорим за пол при охлювите, не може да подминем черноморския феномен Calyptraea chinensis. При този вид въпросът е решен философски – младите животни са мъжки, но след първата година идва момент да „поемат по-голяма отговорност“ и да понесат „бремето на майчинството“. Охлювчетата сменят пола си и завършват своето съществуване като женски.

Calyptraea chinensis може да сменя пола си

Уникалността на Calyptraea chinensis не се изчерпва само с гореспоменатия феномен. Оплождането при този вид, за разлика от повечето охлюви, е външно, т.е. липсва копулация. Мъжките отделят сперматофорен „пакет“, който плава свободно във водата, докато достигне и оплоди женските яйцеклетки. Въпреки примитивната любовна практика, самката е истинска грижовна майка. Женските Calyptraea закрепят капсулата с оплодените яйца върху черупката си, като се грижат за тях до излюпването им – грижа, малко позната в света на охлювите.

И накрая, две думи за малките. Охлювчетата по-често се излюпват, но се срещат и яйце-живородни видове (яйцата се развиват в организма, а навън излизат готовите охлювчета). Такива са сухоземните Vertigo, Lauria; сладководните Viviparus; морските Littorina, др.). Развитието на малките може да бъде пряко (т.е. от яйцата се излюпват направо малки охлювчета, както е при сухоземните видове) или непряко (с метаморфоза), като, преди да се оформят като охлювчета, малките преминават през стадии на трохофорна и велигерова ларви (при много водни видове).

снимки: Д-р И. Дедов
ако желаете да използвате текста, моля пишете на адрес: mekoteli@gmail.com

Да си поемеш въздух…

Ivaylo Dedov

Ако попитате който и да е биолог за това как дишат охлювите ще получите бърз отговор: “водните с хриле, сухоземните с “бял дроб”. Както повечето неща в живота, макар и вярна, ситуацията не е толкова проста. Ако искаме да бъдем по-точни, ще трябва да споменем, че повечето водни охлюви наистина дишат със своеобразни хриле (ктенидии), които обикновено са единични, рядко двойни, но сладководните охлюви от подразред Basommatophora използват за целта “бял дроб”. Същевременно при водните охлюви хрилете имат най-разнообразно устройство, често стигащо до причудливи решения.
Така например охлювите от род Valvata дишат с перести хриле, които могат да излизат извън тялото на животните и при движение наподобяват “развято знаме”.

Valvata piscinalis с „развяти“ хриле

Редица морски видове, като Nudibranchia, развиват вторични (акцесорни хриле), които представляват кожни израстъци, често разклонени и богато окрасени, като при някои дишането е изцяло благодарение на кожат и тези вторични образувания. Странен подход към кислорода са намерили сладководните и аквариумни охлювчета от семейство Ampullariidae. При тях преграда разделя мантийната празнина на две части, като едната функционира като хриле, а другата играе роля на бял дроб. Краят на мантията се източва в нещо като шнорхел (сифон), който позволява поемането на атмосферен въздух, когато охлювчетата са на плитко. Така устроени Ampularia представляват истински двойно подсигурени амфибии!

Pomacea bridgesii с фамозния си сифон

Както споменахме, има сладководни видове дишащи с “бял дроб”, но пък има и сухоземни охлюви, използващи адаптивни хриле, приспособени за живот на сушата (напр. род Pomatias в България ). При сухоземните охлюви (разред Pulmonata) белият дроб представлява силно кръвоснабдена и вакуолизирана част от мантийната празнина, която се съобщава с външната среда посредством отвор. При някои сладководни представители на Basommatophora “белият дроб” се видоизменя в “псевдо хриле” (род Ancila, Acroloxus).

Истинска революция, обаче, дихателната система претърпява при новозеландските сухоземни охлюви от семейство Athoracophoridae. Тези охлюви имат сложно устроени дробове, представляващи система от тръбици, които се откриват в обща празнина. Тази система много наподобява трахеите при членестоногите, поради което въпросните охлюви са наричани и “трахео-пулмонати”.

Представител на семейство Athoracophoridae

снимки: интернет
ако желаете да използвате текста, моля пишете на адрес: mekoteli@gmail.com

Светлината в мрака свети…

Ivaylo Dedov

Много са чудесата в природата и, като че ли, мекотелите са „пожелали“ да възпроизведат всяко едно чудо, да се докоснат до всяко едно необичайно свойство на организмите. Спомнете си за железния охлюв, за охлювът, който може да фотосинтезира, за странната форма на форезия при японското сухоземно охлювче и какво ли още не….

В тази статия ще поговорим за охлювите, които са “решили”, че ще включат и биолуминисценцията към иначе богатия си набор от механизми за оцеляване. В животинското царство това явление е добре познато както при гръбначните животни (много видове риби), така и при микроорганизмите (бактерии, динофлагелати), редица безгръбначни (корали, медузи, ракообразни, главоноги, червеи, насекоми), дори и гъби.

В тази дълга редица на “светлоносци” се включват и охлювите, като отново добавят нещо свое, нещо уникално и нетипично. Какво именно е то? Казано накратко всички, изброени по-горе организми, биолуминисцират благодарение на взаимодействието на пигмента луциферин с кислорода, като този процес бива катализиран от ензима луцифераза и всичко това се извършва в тъканите на съответния организъм. Охлювите успяват да вкючат и своите черупки в “светлинния спектакъл” и то по най-разнообразни начини. Нека разгледаме някои конкретни примери.

Разбира се, макар и по-близо до “класиката” в биолуминисценцията, не можем да пропуснем едни от най-красивите създания на нашата планета – морските голи охлюви. Към тази група влизат всички видове на род Plocamopherus, пелагичният род Phyllirrhoe, дънната красавица Kalinga ornata, и други. Но нека оставим представянето на морските голи охлюви за отделна публикация и да видим какво става при черупчестите им роднини.

Hinea brasiliana

Интересен феномен се наблюдава при някои биолуминесциращи морски охлюви от семейство Planaxidae (родовете Angiola, Hinea, Planaxis). Така например Hinea brasiliana отделя светлина само в резултат на механично дразнене при среща с други подвижни морски организми. Светлината се произвежда в определени места от тялото на охлюва, които, дори в моментите когато животното активно пълзи, не излизат извън черупката. По този начин на продуцираната светлина се налага да преодолява “структурната бариера” на карбонатното образувание, за да може да бъде възприета от външните организми и да изиграе своята роля на комуникативен сигнал. Оказва се, че черупката е много повече от досадна преграда, която трябва да бъде премината. Иначе матовата и пигментирана, тя избирателно пропуска само светлина в синьо-зеления спектър, като по този начин усилва ефекта от биолуминсценцията в сравнение с първоначалната сила на явлението (ако през черупката премине червена или синя светлина няма да се получи разсейване и респективно усилване). Така сигналът достига достатъчно ефективно до целта си, докато животното може да остане скрито в “къщичката” си. Имайки предвид, че най-често обект на “осветяване” са неприятели, които атакуват охлюва – можем да разберем колко важен е силният сигнал. Заискрявайки ярко при допир, видовете от семейство Planaxidae не само “сепват” нападателя, но и го освятяват за други по-големи хищници, които биха се заинтересували от него. И още нещо странно – според това, което се знае до момента, Planaxidae не произвеждат никакви светещи секрети и нямат луциферин и луцифераза. При химическо тестване на суров екстракт от род Planaxis единственото установено вещество, което отделя достатъчно светлина, е натриевият дитионид (Na2S2O4) в процес, недобре проучен и непознат при други светещи видове.

За да завършим темата с биолуминесценцията на морските охлюви нека споменем и още един пример, много далеч от класическатна биолуминисценция. Охлювчето Turrilatirus iris има типична високоспирална черупка, украсена с множество кафеникави, удължени пъпчици. Ако случайно намерите празна черупка от този вид край плажовете на Полинезия и я намокрите – кафявите пъпчици изведнъж ще заискрят с прекрасен иридисциращ отенък – явление което няма аналог сред светещите организми, тъй като не е свързато с тялото, а ползата му за животното е все още неизвестна.

***

И докато биолуминисценцията на морските безгръбначни е добре позната, то светенето в сладководните басейни е едно единствено изключение и то, разбира се, е направено от охлюв. В каменистите потоци на Северна Нова Зеландия, прикрепена към субстрата живее паничкоподобният охлюв Latia neritoides. Той не свети с тялото си, нито със своята черупка, но при раздразване отделя слуз, която съдържа вече познатите ни вече луциферин и луцифераза. При тяхното взаимодествие слузта свети със зеленикава светлина, лесно забележима, особено нощем. Тъй като светеща сулз отделят само раздразнените животни, се предполага, че това е механизъм за защита от хищиците (напр. за заблуждение, объркване или дори изплашване на нападателя).

Latia neritoides

***

Остана още една много характерна за охлювите среда на обитание – сушата. Нека видим какво става там и да осветим и този въпрос с помоща на охлювчето Quantula striata. Това сухоземно мекотело живее в Малайзия, при него светят яйцата, малките охлювчета и около 1/3 от възрастните индивиди. При половозрелите индивиди светещият орган (орган на Ханеда, по името на откривателя) се намира в областта на главата. Охлювите светят в жълто-зеленикаво най-интензивно при движение, по-слабо докато се хранят и напълно престават да биолуминисцират когато са в покой. Веществото, което предизвиква биолуминисценцията не е напълно проучено, но се знае, че е подобно на флавина. Предполага се, че биолуминисценцията при Quantula striata служи като своеобразна форма на комуникация.

Quantula striata

снимки: Hinea brasiliana – интернет; Latia neritoides – Dr. Stephen Moore; Quantula striata – Vasilii Zakharchenko.

Текстът е публикуван в брой 3 (2013) на списание „Природа“