Черупчестите охлюви като вредители – регулация и контрол

Ivaylo Dedov

В предната статия бяха разгледани голите охлюви, които, в сравнение с черупчестите си събратя, са истинска напаст за културните насаждения. Тук ще видим каква е потенциалната опасност от присъствието и високата численост на организмите, превърнали своята черупка в символ на целия клас коремоноги.

Веднага трябва да се каже, че в България вредите, нанасяни от черупчести охлюви, върху различни по вид насаждения са пренебрежимо малки, а ако има такива, основен виновник е един вид – Helix lucorum. Видовото име “lucorum” означава горски и е дадено от Карл Линей вероятно поради това, че видът е описан първо от гористи райони. Имайки предвид широката толерантност на Helix lucorum към факторите на средата и многообразието на местообитанията му, този превод на български не е коректен. В популярния говор видът е наричан още турски охлюв – име, произтичащо от факта, че е широко разпространен, изкупуван и преработван в Турция. Други използвани имена са “тъмен охлюв” и “кафяв градински охлюв” (понякога с последното наименование погрешно е наричан друг вид – изкуствено отглежданият у нас Cornu aspersum).

Helix lucorum Linnaeus, 1758
Снимка: Гергана Василева

Стандартно височината на черупката на Helix lucorum е 40-47мм, ширината 41-49 мм, навивките са 4 ½ – 5. Екземплярите обикновено имат едри, кълбовидно-куповидни и тъмно-кафяви черупки с една или повече по-светли ивици. Месото също е тъмно-кафяво. Размерите на кафявия градински охлюв силно варират, като обикновено в градска и/или неблагоприятна среда – са по-малки.

Helix lucorum е еврибионт, който обитава както по-сухи, така и мезофилни и по-влажни биотопи. Може да се намери по открити, полуоткрити и гористи местообитания – поляни, задни дворове, паркове, храсталаци, рудерални местообитания, покрай реки, в редки и (по-рядко) в по-гъсти гори. Издържа високи нива на замърсяване и антропогенна преса, сухоустойчив, по-слабо зависим от калция в сравнение с другите представители на рода. Храни се както със свежа растителност, така и с разлагаща се органична материя. Обикновено се среща от 0 до около 700 м. надморско равнище, но може да бъде открит и до около 1000м. Обитава целия Балкански полуостров, Средиземноморието, Мала Азия, Крим, Кавказ, Сирия и Иран. Поради по-слабата му взискателност към храната често месото има специфичен дъх. Този факт, съчетан с по-тъмното месо, съответно не така изискания пазарен вид, правят този охлюв по-слабо ценен от гастрономите, което по никакъв начин не му пречи да бъде един от най-устойчивите и най-приспособими черупчести охлюви в страната.

Макар и рядко, при подходящи условия, Helix lucorum може да увеличи рязко числеността си и да нанесе значителни щети, особено в зеленчуковите градини. Любим „трик“ на този пакостник е да се настани в охлювните ферми, където безгрижно „пирува“ с фуража на култивираните си събратя. Макар и това да не заплашва директно отглеждания вид (обикновено Cornu aspersum), поради ненаситната си природа и трудната разпознаваемост на младите екземпляри от неспециалисти, едни такива нежелани гости могат да повишат разходната норма на специализирания фураж, съответно себестойността на крайния продукт.

Хранене на Cornu aspersum със специализиран фураж
Снимка: Евгени Димитров, Булфото

Що се отнася за зеленчуковите градини, методите за борба с черупчестите охлюви не се отличават от тези за голите, разгледани в предната публикация – превенция, химическа борба, ръчен сбор, картонени капани, капани с бира и т.н. Очевидно за охлювните ферми повечето от изброените методи не могат да се използват. Единствените приложими методи са добрата превенция (премахване на храсталаците около и в лехите, почистване от плевели, камъни, гнили растения, боклуци, обработка и култивиране на почвата, добре направени заграждения около цялата ферма – вкопани ламаринени или бетонни прегради, ограда, пълно покритие със селскостопанска мрежа) и периодично ръчно отсраняване на нежеланите видове от местната фауна. Медната ламарина е добро решение за малки площи, а за големи – е неудачна поради високата си цена и риска да бъде открадната. Слузта не взаимодейства с медта и охлювите не могат да се катерят по такава повърхност. И пак да подчертаем – няма решение веднъж завинаги ! Независимо от взетите превантивни мерки, усилията по отстраняването на нежеланите нашественици трябва да са постоянни.

***

Черупчестите охлюви могат да бъдат далеч по-голям проблем и то точно тези, които са пренасяни с цел бизнес и решаване на финансови проблеми. В България понастоящем е внесен и се отглежда един вид – Cornu aspersum. Поради своята топлолюбивост, ниска преживяемост през студените балкански зими и сравнително слабата си приспособимост, към момента, този вид не е заплаха за земеделието и уникалността на местната фауна (така, както е в някои части на Америка, например).

Ето обаче какво може да се случи при много желание и малко знания. Мрачната история, резултат от непреценена интродукция и неуместна биологична борба – и двете проведени без добра научна основа, започва през 1936 г., когато видът Achatina fulica е пренесен от Африка в Хаваите с цел култивирано отглеждане.

Achatina fulica Ferussac, 1821
Снимка: интернет

През 1950 г. охлювът излиза извън фермите и, поради липсата на естествени врагове, се разпространява широко из острова, като при това нанася много тежки щети върху културните насаждения. Хавайският Департамент по агрокултури взема решение за провеждане на биологична борба. Изследвани са 15 вида хищни охлюви, които се предполага, че могат да атакуват Achatina. Всички са пуснати в Хаваите по програмата. През 1998 г. се установява, че от внесените хищници към местните условия са се адаптирали три – два от род Gonaxis, но при ниска численост и ограничено разпространение и “страшилището” Euglandina rosea. Последният вид се е адаптирал чудесно към местните условия, но избягвайки едрата и съпротивляваща се Achatina, започва да атакува предимно местни ендемични видове охлюви. Растителноядната Achatina fulica частично намалява, но според учените това се дължи по-скоро на саморегулация, отколкото на внесените хищници. След 1950 г., по модерния тогава метод на биологична борба, Euglandina rosea е масово разпространена из тихоокеанските острови, където преди това е пренесена Achatina fulica. Нанасят непоправими щети на местните уникални фауни, като във Френска Полинезия са унищожени много видове ендемични дървесни охлюви от род Partula.

Partula sp.

Partula sp.
Снимка: интернет

Въпреки това и до днес има хора и правителства, които считат внасянето на Euglandina rosea за целите на биологичната борба за легитимна възможност. Други, осъзнали грешката си, се хвърлят в битката с нашествениците с често екзотични методи (както срещу вредителите Achatina fulica, способна да се храни с над 500 различни видове растения, така и срещу видовете, пренесени за борба с нея). Своеобразен връх по екстравагантност и човешко безсилие е използването на огнехвъргачки, което също не довежда до очаквания успех. Далеч по-смислено се оказало рекламирането на инвазивния вид като добър хранителен ресурс. Така например в някои райони Achatina fulica е популяризирана като добра храна и нейното масово събиране е насърчавано като метод за контрол на инвазията.

Euglandina rosea (Férussac, 1821)
Снимка: интернет

Като обобщение можем да кажем, че внасянето и култивираното отглеждане на неместни видове охлюви (какъвто е и Cornu aspersum за България) трябва да се извършва при строг контрол и експертна оценка на риска. Справянето с разселили се в природата потенциално ивазивни видове е сравнително успешно само ако започне в самото начало на инвазията. Ако мерките закъснеят, борбата е много трудна, времеемка и ресурсоемка, а последиците за местното земеделие и локалната фауна могат да бъдат много тежки, дори фатални.

Знаете ли, че охлювите са:

уникални – сред охлювите има феномени, непознати в цялото останало животинско царство:

  • единствените съвременни многоклетъчни животни, които изграждат сложна спирална опорна структура;
  • единственото познато многоклетъчно животно, което може да фотосинтезира е морският гол охлюв Elysia chlorotica;
  • единственото познато многоклетъчно животно, което може да използва желязото за изграждане на опорни структури, е морският охлюв Chrysomallon squamiferum;
  • единственият сладководен организъм, който може да биолуминисцира е охлювът Latia neritoides;
  • изливайки се на повърхността на тялото на охлюва, слузта променя консистенцията си, като става по-гъста и лепкава. Това позволява на охлювите да се катерят и слизат по гладки, вертикални и дори повърхности с обратен наклон, както и да преминават през много остри ръбове без да нараняват тялото си;

полезни – от гледна точка на човека, сухоземните охлюви са и едни от най-полезните и с многофункционална употреба животни:

  • храна – прекрасна, нискохолестеролна храна, подходяща за хора страдащи от затлъстяване, хипертония и артеросклероза. Високото съдържание на Ca++ прави употребата на охлювното месо подходяща за подрастващи, бременни и хора с калциев дефицит. Поради високото белтъчно съдържание и ниското съдържание на мазнини, месото на тези мекотели е храна, подходяща за провеждането на различни диети. Слизните вещества, естествените регенериращи и бактерицидни компоненти, които се съдържат в охлювното месо и слуз, допълнително умножават ползите от консумацията на охлюви;
  • красота – екстрактите от охлюви и/ или тяхната слуз притежават невероятен козметичен ефект, дължащ се на високата проникваща способност и мощните регенеративни и бактерицидни вещества (разнообразни белтък-ваглехидратни структури) в слузта и “кожата” на охлювите;
  • здраве – непрекъснато публикуваните нови изследвания доказват неочаквано широкия спектър на приложения на охлювите в полза на здравето на хората (заболявания на храносмилателната система, инфекции на горните дихателни пътища, антитуморно и антимикробно действие, болест на Алцхаймер и др.).

рекордьори – както всяка група, така и при охлювите има рекордьори

  • най-големият съвременен черупчест охлюв е австралийският морски гигант Syrinx aruantus, чиято дължина на черупката е от над 80 см и тежина 18 кг;
  • най-големият съвременен сухоземен черупчест охлюв е африканският Achitina fulica, чиято дължина (от върха на главата до опашката) е близо 40 см и тежина 0.9 кг;
  • най-бързият сухоземен охлюв е вече споменатият Cornu aspersum – движи се с шеметната скорост от 0.013 м/с;
  • най-малкият охлюв е Ammonicera rota, чийто диаметър на черупката на възрастното животно е 0.0508 см.

текстът е ангажиран от списание Пест Контрол

Advertisements

Голите охлюви като вредители

Ivaylo Dedov

Голите охлюви са всепризнат вредител по селскостопанските култури, но е малко известно, че битува и друга теория. Тя твърди, че плужаците нападат само растения, които имат “гниещи микро-язви”, причинени от патогенни гъбички, а охлювите се явяват санитарите, отстраняващи болната материя. Революция в традиционните схващания? Не, не до там! Сигурно е, че след като отстранят болните растителни участъци, животните продължават да се хранят със здравата зелена маса – както казва поговорката “апетитът идва с яденето”.
И все пак, някои твърди привърженици на екологичните храни оставят градините си нетретирани с химически препарати, а охлювите в тях – на волята на природата. Твърди се, че така популациите на голите охлюви остават стабилни, без резки спадове и бурни пикове в числеността, пораженията върху растенията – пренебрежимо малки, а продукцията – здравословна. За убедените “еколози” и за фермерите, които не споделят това мнение, са следващите редове.

Видовете

В обработваемите площи в България най-често се срещат: Arion lusitanicus (Mabille, 1868) (голям ръждив гол охлюв или португалски гол охлюв), Limax maximus Linnaeus, 1758 (голям сив или голям петнист гол охлюв) и по-дребните видове от род Deroceras – най-често D. agreste Linnaeus, 1758 (полски гол охлюв), D. reticulatum (O. F. Müller, 1774) (сив градински или малък мрежест гол охлюв) и D. sturanyi (Simroth, 1894) (млечен гол охлюв).

Arion lusitanicus (Mabille, 1868)

Ръждивият гол охлюв е нашественик в  българската природа и, както показва другото му име, произхожда от Иберийския полуостров. През последните десетилетия видът е в експанзия в цяла Европа, като причините за това най-вероятно са комплексни – несъзнателен пренос с храни, посадъчни материали и др., както и естествено разширение на ареала. В превземането на нови територии компания му правят и други видове от рода – Arion vulgaris Moquin-Tandon, 1855 (испански гол охлюв, все още непотвърден за България) и Arion fasciatus (Nilsson, 1823) (оранжево-ивичест гол охлюв) – все по-често установяван в нашата страна, но не и като вредител.
Както повечето от голите охлюви, A. lusitanicus предпочита горски и по-влажни биотопи, но успява да се справи както с по-сух (в естествените си местообитания), така и с по-студен климат (Северна Европа). В България обитава храсталаци, паркове, дворове, селскостопански градини, всякакви синантропни местообитания, като рядко навлиза в полу-естествени и естествени биотопи. Въпреки сравнителната си сухоустойчивост (като вид произхождащ от район с по-сух и по-горещ климат), по-причини, които все още не са напълно проучени, в нашата страна видът се придържа предимно към места със средна и висока влажност – недалеч от реки, канали, бари и др. Тъй като A. lusitanicus е непознат на местните хищници, които се хранят с охлюви (вранови птици, гризачи, къртици, хищни бозайници) и те рядко го атакуват, то влажността се явява един от малкото ограничаващи фактори, който спомага за сравнително по-ограниченото разпространение на ръждивия гол охлюв в страната.
На практика този вид се храни с почти всичко – зелени растения, гъби, гнила органична материя (в Южния парк, София, е наблюдаван върху умрял гълаб), дори проявява канибализъм като атакува агонизиращи индивиди от собствения си вид. Като повечето сухоземни охлюви A. lusitanicus е хермафродит. Копулация се осъществява през късната пролет и началото на лятото, като двата копуланта си разменят сперматозоиди. Всеки индивид снася около 400 яйца, които се излюпват след около 3-5 седмици. В повечето случаи възрастните умират през есента.
A. lusitanicus
е много плодовит, живее в многочислени популации и е ненаситен. Последното лесно се обяснява с факта, че масата му е голяма, а цикълът едногодишен. Това налага поглъщането на значителени количества храна, които да подсигурят бързото му нарастване. Пораженията върху насажденията, в които обитава, са значителени, а борбата с него – трудна.

Limax maximus Linnaeus, 1758

Големият петнист гол охлюв е местен вид, който често се среща в зеленчукови лехи, посеви, градини с цветя, дворове, синантропни местообитания. L. maximus може да бъде намерен и в букови и смесени гори, поляни, храсталаци, рядко скални местообитания и др. Обитава при умерена влажност, храни се с гнила и свежа растителност, гъби, но напада и други по-малки от него голи охлюви.
Хермафродитен вид, който се размножава напролет. Възрастните копулират след уникален “брачен ритуал”. Снасят 50-150 яйца. След излюпването младите нарастват от 2 до 3 години докато достигнат полова зрялост.
Поради по-бавния темп на растеж и не така многочислените си популации L. maximus нанася по-малко поражения върху селскостопанските култури. В години с благоприятен климат (обилни валежи, подходяща температура) е възможен бум в числеността и големият петнист гол охлюв може да причини значителни щети.

род Deroceras

В България обитават над 10 вида от семейство Agriolimacidae, които трудно се различават един от друг, особено от неспециалисти. Това са неголеми, белезникави голи охлюви (20 – 40мм), с тънка “кожа” и разнообразно оцветяване – едноцветни, с петна, бръчки и т.н. В нашата страна, като вредители, са установени главно три вида.

Deroceras agreste Linnaeus, 1758

Полският гол охлюв обитава открити биотопи – поляни, канали, паркове, обработваеми земи, рядко храсталаци и гори. В повечето случаи популациите му не са многобройни и често обитава съвместно с D. reticulatum. Размножава се през втората половина на лятото или началото на есента. Презимуват яйцата, а възрастните обикновено умират.

Deroceras reticulatum (O. F. Müller, 1774)

Малкият мрежест гол охлюв се счита за нашественик в нашата фауна, но вероятно неговото интродуциране в България е станало отдавна. В целия си ареал е познат предимно от синантропни местообитания и обработваеми земи. Широко толерантен вид към условията на средата. Обитава открити биотопи, подобно на D. agreste. Размножава се през втората половина на лятото или началото на есента, като повечето възрастни презимуват и снасят яйца напролет, след което, в края на лятото, умират. D. reticulatum се храни със зелени и гнили растения, плодове, грудки, корени, животински изпражнения, др. Опасен вредител, който, при благоприятни условия, може напълно да унищожи реколтата.

Deroceras sturanyi (Simroth, 1894)

Млечният гол охлюв е европейски вид, който обитава мезофилни и влажни местообитания – основно открити биотопи (рудерални местообитания, поляни, около пътища, паркове, градини, зеленчукови насаждения), но и изби, храсталаци, места с единични дървета. Тялото му е белезникаво, без петна и точки, като цветът може да варира от млечно-белезникав, през кафеникав до черен. Презимуват яйцата, а малките се излюпват през пролетта, нарастват до есента, когато копулират. Възрастните живеят до първите слани, след което умират.

Неравна борба

Трябва още в началото да се каже, че няма решение на проблема с голите охлюви “веднъж за винаги”. Дори да предположим, че успеем да се справим с тях в дадена територия, не след дълго от съседните парцели навлизат нови екземпляри, които заемат освободената ниша. Усилията за регулация на числеността на голите охлюви трябва да са постоянни и настойчиви, и най-вече – навременни. Колкото по-рано се вземат съответните мерки, толкова по-ефективни ще бъдат те. При благоприятни условия – топла и дъждовна пролет, прохладно и влажно лято, мека есен – голите охлюви рязко увеличават числеността си. Активни са през нощта, но при облачно и влажно време се хранят и денем. Горещото и сухо време, директната слънчева светлина, студът и вятарът ги дразнят и деактивират.

Важна роля за контролирането на числеността на голите охлюви има превенцията– премахване на храсталаците около и в обработваемите площи, почистване от плевели, камъни, гнили растения, боклуци, обработка и култивиране на почвата, отводняване.

Химическите препарати са бърз и ефективен метод, който известно време решава , но влияе и върху качеството на почвата и произвежданата продукция. При този метод се използват различни химични съединения (сол, суперфосфат, негасена вар, амониев сулфат, калиеви соли, специализирани хелицидни и лимацидни препарати, като “ВЕНИШ ГБ”, “МЕЗУРОЛ ШНЕКЕНКОРН 4 Г”).

Биологичната борба срещу голите охлюви е сравнително нов и малко популярен метод в България. В чужбина е разработен препаратът “NEMASLUG SLUG KILLER”, на основата на зоонематоди (паразитни червеи), като третирането с него трябва да се извършва на всеки шест седмици.
За любителите на екологичното земеделие също има решения, но те са приложими за по-малки територии. Примитивен, но не лош метод за унижщожаване на голи охлюви е ръченият сбор. Негова усъвършенствана версия са “картонените капани”. Навлажнени картони с големина 0.5 – 1 м2 се разхвърлят в проблемната територия като след едно-две денонощия (продължителността зависи от климата, сезона и др.) се събират и изгарят заедно с полепналите по тях мекотели.

В оранжерии и в малки по площ градини и дворове могат да се ползват примамки – кофички или буркани, заровени до ръба и напълнени ¼ с бира. Падналите в тях охлюви се унищожават механически.

снимки: Др. И. Дедов
текстът е публикуван в списание Пест Контрол, бр. 3 (5), 2011